Манолев: „Очаквайте неочакваното в УЕФА“

Още ме връхлитат спомени за дузпата на финала за купата, признава младият халф

Двубоят за Суперкупата на България между Левски и Литекс напомняше много финалът за купата на страната преди малко повече от два месеца. Тогава след 0:0 и много пропуски и за двата тима в редовното време Левски триумфира с гол от дузпа в продълженията, отсъдена за нарушение на Станислав Манолев. „Меридиан Мач“ разговаря с 21-годишният полузащитник на Литекс за Суперкупата, за конкуренцията и новата обстановка в лагера на „оранжевите“ и за предстоящият европоход на ловчанлии.

– Станиславе, как видя мача и заслужено ли „сините“ триумфираха с трофея?

– Не мисля. Моето мнение е, че ние надиграхме съперника и заслужавахме победата. Получихме ранен гол, но продължихме да натискаме съперника и успяхме да изравним, макар и в самия край на мача. Бяхме по-силни физически, което се видя и в продълженията. Футболистите на Левски доста се поизмориха, но имаха късмет и спечелиха.

– Късметът ли е единственото нещо, което не ви достигна, за да вземете Суперкупата?

– Да, определено. Както вече казах, ние ги надиграхме през целия мач, но шансът ни изневери. Те от две положения, всъщност, от едно положение ни вкараха два гола. Първият беше след изпълнение на корнер, а втория след една тяхна контраатака. Ние имахем повече сериозни опасности, но във футбола когато не вкараш, ти вкарват. В началото пропуснахме да открием и Бардон се разписа, а после в продълженията след някоко сериозни пропуска пък Джаейоба вкара победния гол. Освен откъм късмет, не ни превъзхождаха с нищо друго.

– Поради наказание отсъстваха играчи от основния състав – Том и Генчев. Това повлия ли?

– Какво означава основни футболисти? В литекс няма титуляри и резерви. Всеки един от нас се бори за своето място в стартовия състав, и ако някой отсъства поради проблеми с наказания или контузии има кой да го замести.

– Тодор Батков каза, че ще иска допинг контрол…

– Да си иска. Левски взе купата, а той търси под вола теле. Ние просто ги надиграхме и бяхме по-издръжливи физически, докато те се измориха.

– На финала за купата ти направи дузпата, с която Левски би. Отърси ли се от лошия спомен?

– Не съвсем. Срещу Левски за Суперкупата, от време на време през главата ми минаваше спомена за онзи момента на финала за купата, когато направих дузпата. Но това е нормално. 

– Как ще коментираш съдията Христо Ристосков? Той повлия ли на мача по някакъв начин?

– Според мен реферът се справи доста добре с мача. На моменти разбираше правеше грешки, но това е нормално, не може да е перфектен. Не мисля, че някой трябва да има претенции към него защото дори да е сбъркал, нито една негова грешка не повлия съществено на мача или на резултата.

– Имаше една ситуация, при която почти се стигна до бой. Какво се случи всъщност?

– Кога по-точно? Ние на няколко пъти щяхме да се сбием.

– В края на второто полувреме, когато стана някаква разправия между Томе и Телкийски.

– Не знам. Тогава бях по-далеч от ситуацията, и докато отида да видя какво е станало, страстите вече се бяха поуспокоили. Нормално е в такъв мач да има повече напрежение, но ако ме питаш дали е било заради съдийска грешка, едва ли.

– След седмица започва първенството, но преди него ви предстои мач със Слиема за купата на УЕФА. Настроихте ли се вече за него?

– Да, но след 3:0 в първия мач, и то като гости, смятам че ни очаква протоколен реванш. Според мен няма да имаме проблеми срещу малтийците в Ловеч и вече сме си осигурили до голяма степен участието в следващия кръг от турнира за купата на УЕФА. Колкото до първенстовото, убеден съм, че тази година ще се представим по-добре от миналата и ще дадем всичко от себе си, за да се бъдем колкото се може по-високо на почетната стълбица.

– Има доста нови футболисти в Литекс, някои от които дебютираха в титулярния състав срещу Левски. Как се справят те, адаптираха ли се вече?

– Да, и то доста добре. До момента се справят отлично, много бързо навлязоха в обстановката в отбора, започнаха да се сработват чудесно с останалите играчи и се представят на ниво. С всеки изминал мач ще се вписват все по-добре в тима.

– От лятото имате нов треньор – Ферарио Спасов. Какво е различното при него?

– Под ръководството на Ферарио Спасов обстановката в отбора е много по-добра, атмосферата е по-спокойна. Той иска да играем по-красив и атакуващ футбол и именно това ще се опитваме да правим във всеки мач.

– При Петрович бе титуляр, докато сега конкуренцията е много по-сериозна.  Притеснява ли те това?

– Не. На всяка тренировка и във всеки мач ще давам всичко от себе си и ще направя каквото мога, за да спечеля доверието на треньора и да си извоювам титулярно място.

– Миналата година бе титуляр в евротурнирите, но не влязохте в групит. Преди това пък почти не игра, но стигнахте до 1/16 финал. Какво да очакваме този сезон?

– Ами… очаквайте неочакваното (Смее се). Очаквам сега отново да се класираме в групите на УЕФА, и силно се надявам да спечеля доверието на треньора и аз да дам своя принос.

Интервюто е пубпикувано на 30 юли 2007 година на цяла страница в брой 206 (4485) на „Меридиан Мач’.

Напук на разпукването

За големите очаквания, проблемите и реалността в младежкия национален отбор

Когато под проливния дъжд на стадион „Българска армия“ Марк Ноубъл вкара втория гол за Англия в рамките на 7 минути, почти всички журналисти започнаха да точат химикалки и езици, за да „разпукат“ селекцията на Александър Станков на другия ден. Някой дори не се сдържаха и побързаха да го направят още същата вечер, коментирайки саркастично, че резултатът казва всичко, въпреки че тези някои не бяха на стадиона, за да се уверят с очите си. Същите тези хора утре, когато играят ЦСКА или Левски, и направят равен с отбор от втората половина на таблицата, ще извадят цяла плеяда от „неоспорими“ доказателства как цифрите на таблото след последния съдийски сигнал не отразявали събитията на терена… Но да се върнем на „разпукването“ и младежкия национален отбор.

Нека първо направя същественото уточение, че в младежкия национален отбор има възрастова граница и онези, които бяха на крачка от европейското – Чавдар Янков, Цветан Генков, Живко Миланов и останалите „батковци“, вече нямат право да се състезават за тази формация. Всъщност, огромните очаквания, с които бяха натоварени „старите“ младежи, се пренасят с пълна сила върху момчетата, които бяха повикани от Сашо Станков както за мача с Португалия, така и за тези с Англия и Черна гора. Голяма част от онези 20-ина „стари младежи“ обаче от дълго време бяха заедно и при предишния наставник Петър Миладинов и логично бяха по-сработени и доста по-опитни. Докато „новите лъвчета“ са събирани от „А“, „Б“ група и от познати и непознати за родния фен чужди отбори.

Оставяме обаче настрана очаквания и възрастови граници. И стигаме до двете загуби. Ако тази от Черна гора е била като кошмар, то тази от англичаните бе нещо съвсем в реда на нещата. Има някои банални приказки във футбола, от които ни се изприщват ушите като ги чуем, но почти всички те са в голяма степен верни. Играли сме слабо срещу Англия. Ами то се играе колкото ти позволи съперника. Възпитаниците на Стюърт Пиърс могат да разпукат „А“ националния ни отбор, където играят доказани футболисти с пъти повече опит и самочувствие от младежите. Помислете си само – как четиримата ни защитници Бандаловски, Иванов, Ковачев и Фиданин ще спрат Агбуланхор? Та той прави за смях и Джон Тери, и Рио Фърдинанд, като първият наскоро си издейства заплата от 195 000 евро на седмица! А и защитник на 19 е едно, а халф или нападател на 19 е друго. Когато на единия му привършват силите, на другия тогава му започва възхода. Тео Уолкът например на 17 години бе купен за десетки милиона паунда от Арсенал и бе повикан от Свен Горан Ериксон на световното.

А в България какво става като си на 17? Аха да идеш някъде на проби, и или те освобождават след два дни оглед, или докато подпишеш ти трошат краката на тренировките. И дори като си в по-добра форма от чужденците или батковците, оставаш на пейката защото нямаш опит или защото треньорът го е страх да ти гласува доверие. А как да се научиш да поемаш отговорности когато не те натоварват с такива? Как да се учиш от грешките си, когато не ти дават шанса да сгрешиш? Но нека оставим тези неща настрани и се върнем на мача с Англия.

Няма какво да си кривим душата, че сме нямали положения. Въпреки че насреща му играеше здрав младеж с внушителни габарити като Недум Онуоха, Домовчийски имаше шанс на няколко пъти да вкара. Дори за хората, които са черногледи, това би трябвало да означава, че можем да направим нещо. „Ама тия като са изпуснали мача с Черна гора, къде са тръгнали срещу Англия“. Ама тия “тия” не са същите, като ония “тия”. Срещу англичаните играеха едва четирима от футболистите, които паднаха от Черна гора. Но и тогава не беше толкова зле, колкото всички се опитват да го изкарат. И с двете различни единадесеторки, и в двата мача, имахме шансове, но не стана. Това означава ли, че и всички тези момчета не стават? Ако вътрешно в себе си отговаряте на този въпрос с „да“, ще ме извинявате, но или не разбирате от футбол, или сте от онези фенове, които не заслужават извинения след загуба, защото предразсъдъците им замъгляват съзнанието до безобразие.

Десетки колеги и специалисти, както и стотици футболни привърженици пропускат нещо, което е много важно за всеки играч – старанието и раздаването на терена. Не таланта, физическите данни или мениджърите, а раздаването – ето това е най-важното. Те го направиха и затова заслужават поздравления. Не само тези, които са на терена, но и тези извън него за това, че имат много хъс и спортна злоба въпреки всичко. И независимо от цялото „разпукване“, което на моменти прилича повече на изливане на кофи с помия отколкото на градивна критика, аз вярвам, че тези младежи и като отбор, и като отделни футболисти, могат да постигнат наистина много. Напук на онези, които ги плюят или просто им обръщат гръб, защото така е по-лесно.

Аз съм дотук. Оттам нататък сте вие, младежки национали. Защото една силна минута на терена струва и говори много повече от една страница във вестника, независимо както пише на нея.

Статията е публикувана на цяла страница във в-к „Меридиан Мач“ на 12 октомври 2007 година.

Железният войн от „Надежда“*

„Нищо не е в състояние да ме откаже от футбола“, категоричен е Караджинов

Има футболисти, които след операция или дори лека травма дълго време бягат от топката. Съществуват обаче и такива, които тичат към нея с пълни сили, когато лекарите все още не са сигурни, че могат да ги изпишат от болницата. И с право. Защото никога не се знае дали тези смелчаци няма да отидат да тренират на стадиона още преди да са се прибрали вкъщи.

Не са малко хората, според които дербито между Локо (Сф) и ЦСКА бе слаб мач, отдалечил и двата тима от борбата за титлата. По-голяма част от футболните запалянковци обаче ще го запомнят с нещо друго. Футболистът на „червено-черните“ Калоян Караджинов изправи на тръни всички играчи, шефове и зрители, след като счупи скула и бе откаран по спешност в „Пирогов“.

Когато човек е станал свидетел на подобна случка, през главата му минават какви ли не мисли. Като се започне от начина, по който е протекла операцията и какво всъщност се е случило там долу, на терена, и се стигне до това как ще изглежда пострадалия и дали все още ще се вижда онази дупка на дясната му буза. Оказа се, че повод за сериозни притеснения няма. Не и когато става дума за Кайо Караджинов, защото той като че ли идва от друга планета. С невероятно свеж вид и широка усмивка, опорният халф подхвърля, че още утре е готов да облече червено-черния екип и да тренира наравно със съотборниците си. „Вече не ме боли“, отсича Караджинов. „Вчера (б.р. – в понеделник) обаче беше непоносимо“.

Какво се случи тогава? В 70-та минута Георги Илиев и опорният халф на Локо (Сф) скачат за висока топка. Футболистът на ЦСКА удря с глава съперника и той пада на земята, но след миг успява леко да се изправи. „Много ме болеше, но като видях, че няма кръв, реших, че мога да продължа мача“, спомня си Караджинов. „Футболистите обаче ме уплашиха. Суетяха се постоянно и когато напипах отново скулата си, усетих дупката. Тогава разбрах, че нещата са сериозни и трябва да изляза“. Вместо да чака лекарка помощ, след няколко минути полузащитникът на „железничарите“ поема към тъчлинията сам, без носилка и без придружители. Качват го на линейката и отпрашват към „Пирогов“. Веднага след мача в центъра пристигат Иво Тонев и Николай Гигов, за да осигурят незабавна операция. „Самият факт, че Гигов и Тонев дойдоха, означава наистина много за мен. И добре че дойдоха! Иначе не знам кога щяха да ме оперират, можеше още да лежа и да чакам“, откровен е Караджинов.

Още в понеделник вечерта той се е събудил от упойката. „Днес (б.р. – вчера) сутринта отидох при лекарите и ги питах не може ли да ме пускат и следобед да ходя да тичам, а те ми се засмяха“, признава халфът. Той гори от желание да върти обиколки всеки следобед на стадион „Локомотив“ със съотборниците си и да влиза в единоборства на двустранната игра така, все едно никога нищо не му се е случило. И ще го направи. От днес Калоян Караджинов започва тренировки, но на облекчен режим. „Ще тичам, за да поддържам форма докато ми разрешат да играя“, споделя опорният халф. Само преди месец и половина той получи комоцио в двубоя с Черно море във Варна. Въпреки това до мача с ЦСКА Кайо Караджинов игра все толкова смело и нахъсано, колкото и преди двубоя с „моряците“. И ще продължи да играе по същия начин. „Нищо, абсолютно нищо не е в състояние да ме откаже от футбола“, отсича  Караджинов. Дано да е така, защото родната ни „А“ група има крещяща нужда от смели, „железни“ войни като Калоян Караджинов, които могат да рискуват здравето си в името на отбора, чиито цветове защитават. Макар и тези „железни“ войни да са от друга планета. 

Материалът бе публикуван на цяла страница на вестника.

*Статията е публикувана във в-к „Меридиан Мач“ на 25 октомври 2006.

Мейсън Грийнууд – новото тийн чудо от школата на Манчестър Юнайтед*

13 август 2000 г. Стадион „Уембли“. Едно 10-годишно момче гледа финала за Къмюнити Шийлд между Манчестър Юнайтед и Челси заедно с баща си и чичо си. Неговият любим отбор – „червените дяволи“, губят с 0:2, но това не го спира да мечтае един ден той да е на терена с екипа на Юнайтед. И да вкарва голове не къде да е, а на „Олд Трафорд“ пред „Стретфорд Енд“ – частта от трибуните с най-верните привърженици на тима.

19 септември 2019 г. Манчестър Юнайтед приема Астана в мач от груповата фаза на Лига Европа. Момчето също е там. Но то вече е на 17. И не е в публиката, а в стартовата единадесеторка. И не само започва мача, но и вкарва единственото попадение в мача. Срещу „Стретфорд Енд“.

Снимката е свалена от Фейсбук страницата на Мейнсън Грийнууд.

На 12 март 2020, макар и пред празни трибуни, Мейсън Грийнууд вкара невероятен гол в Лига Европа и вече има 12 попадения за първия отбор на Манчестър Юнайтед.

„Всичко се случи много бързо, ако трябва да бъда честен. Забелязаха ме, когато бях на 6 или 7. От Юнайтед ме гледаха в един мач, в които отборът ми губеше с 0:2 преди да вляза аз. После вкарах 10 гола. Просто всеки път, щом хванех топката тичах към вратата и стрелях. Преминах през всички формации на „червените дяволи“, докато стигна до първия отбор. Борих се и работих здраво, за да стигна до тук. Но не съм дори близо до това, което искам да бъда и което искам да постигна, затова трябва да продължавам да работя здраво.“, споделя Мейсън.

По ирония на съдбата, когато Грийнууд попада в школата на Манчестър Юнайтед, негов треньор през първия му сезон е именно Оле Гунар Солскяер – сегашният му мениджър в представителния отбор. 18-годишният нападател е играл за „червените дяволи“ до 7 години, до 14, до 15, до 16 и до 23.

„Винаги бях с по-големите. Тук, в Юнайтед има нещо като мантра: „Ако си достатъчно добър, си достатъчно голям“. Тя ти напомня, че трябва да се трудиш здраво, и когато си готов, ще получиш своя шанс, независимо дали си навършил определени години или не.“

В сградата на академията на Манчестър Юнайтед от стените на дългите коридори те гледат Дейвид Бекъм, Ники Бът, Фил Невил, Дани Уелбек, Райън Гигс, Пол Погба, Маркъс Рашфорд и много други известни футболисти и легенди на клуба, които са продукт на школата на „червените дяволи“.

„В момента, в който отвориш вратата и видиш всички тези футболисти, си казваш „Уау, искам един ден и аз да бъда на тази стена!“. Това виждат всички деца и юноши на клуба. Това виждат и резервите, когато минават по този коридор. Много е вдъхновяващо!“

Усилията, които трябва да положиш, за да бъдеш увековечен на тези стени обаче не са никак малки. Мейсън признава, че още като дете в школата на Юнайтед, е тренирал извънредно почти всеки ден.

„Идвахме още след училище и тренирахме по час, час и половина преди регулярните тренировки. Маркировката по стените на закритите игрища показва какво правихме и на какво се учихме тук. В школата след всяко занимание тренирахме и преки свободни удари. Аз имам няколко гола от статични положения за академията. Ако имам възможност да бия фаул и за представителния отбор, 100% бих се възползвал и бих застанал зад топката.“

Мейсън Грийнууд привлече вниманието към себе си не само с головия си нюх, но и с факта, че играе еднакво добре и с двата крака – изключителна рядкост за нападател. За никого в отбора не е изненада, че Мейсън Грийнууд е единствения футболист на тима, който има слаб крак, оценен с 5 звезди във FIFA 20. Ако исозбщо може да се каже, че той има слаб крак. Един от неговите съотборници в Юнайтед – Люк Шоу, признава, че на първата тренировка на Грийнууд с мъжете, всички били в шок. „Мейсън е абсурд! Чудехме се какво по дяволите прави това момче. Не можахме да разберем цяла тренировка кой му е силният крак. Един път бие пряк свободен с левия, после центрира от корнер с десния. Имам чувството, че бие с който крак му е кеф на момента“. Всъщност, Мейсън има своите предпочитания.

„Като че ли предпочитам да стрелям с левия. Но ако топката ми дойде на десния крак, играя с десния. Иначе за дузпите си има причина. Веднъж в академията играхме със Сити. Дадоха ни дузпа. Дотогава биех все с левия. Пак бих с ляв, но изпуснах. Толкова много ме заболя, че реших повече с левия крак да не бия дузпи. Бях на 13 или 14 години. От тогава бия дузпи с десния.“

Макар да е отличник в завършващия удар и с двата крака, Мейсън Грийнууд е наясно, че качествата на един класен нападател далеч не се изчерпват с това.

„Оле много ми помага да се развивам. Той самият е бил изключителен нападател и знае за какво говори. Иска да вкарваме повече елементарни голове. Освен върху всичко останало, винаги работя и върху това щом тупне топката около мен, да се завъртя и да стрелям веднага без да се мотая. Елементът от играта ми, върху който най-много имам да работя към момента, е играта с глава. В школата имах няколко гола с глава, но за първия отбор все още нямам. Ако подобря  това, ще мога да добавя още няколко гола за Юнайтед.”

Това ли са амбициите на детето-чудо Мейсън Грийнууд?

„Направо не е реално да бъдеш част от първия отбор, и да си в съблекалнята с всички тези страхотни футболисти. Да излизаш от тунела на „Олд Трафорд“ е невероятно. Искам да вкарам колкото се може повече голове за отбора и да оставя отпечатък в Манчестър Юнайтед.”

И докато някои играчи ще се радват на принудителната почивка заради извънредната ситуация в Европа с коронавируса и отложените мачове, Мейсън Грийнууд продължи да впечатлява с уменията си и да ги развива. Било то и пред празни трибуни или на тренировъчното игрище.

 

*Цитатите в статията са от интервюта на Мейсън Грийнууд за клубната телевизия MUTV и клубното списание United Review на Манчестър Юнайтед.

Несходството в характерите на Манчестър Юнайтед и Мауриньо

Днес реших да направя нещо, което не съм правила от близо 10 години, а може би и повече – да пиша за футбол, и по-специално за Специалния и последните му два мача начело на Манчестър Юнайтед.

Преди това искам да направя няколко важни уточнения:

1. Казвам единствено това, което съм забелязала на база на два цели мача, които съм гледала – Валенсия – Юнайтед (2:1) и Ливърпул – Юнайтед (3:1).
2. Не претендирам да изказвам цялостно мнение за играта на „червените дяволи“ от началото на сезона, защото наизуст не искам да говоря. Просто споделям какво ми направи впечатление в последните им два мача.
3. Да, аз съм жена. Руса. Да, пиша за футбол. И да, може би има какво интересно да прочетете по-долу.

Докато търсех обективен отговор на въпроса какво толкова е сгафил Мауриньо, за да го хейтят в Юнайтед, при условие, че го боготворяха в Челси, взеха да изкачат разни въпроси, които ще ги задам тук, понеже не знам на кого.

В момента в Манчестър Юнайтед има страхотни офанзивни футболисти. Но срещу Валенсия и Ливърпул като че ли всички те го играха защитници. Тогава при повечето атаки на „мърсисайдци“ в половината на Юнайтед бяха всички 11 играчи – 10 полеви плюс Де Хеа. Едва ли Жозе е толкова глупав, че да накара „червените дяволи“ да пазят 0:0 като резулат. Но дали е съобразил, че ако такическата му постройка предполага бързи контри с извеждащи пасове към Лукаку, няма как тези

пасове да дойдат от резервната скамейка.

Като казах скамейка … помня, че преди години Челси на Моу печелеше точки и трофеи с грозни победи с по 1:0. Но печелеше. Да мъчиш настоящия състав на Юнайтед да следва подобна схема, е

груба загуба на ресурс.

Ресурс, който е необходим, за да се печелят точки по негрозен футболен начин.

Срещу Валенсия в момента, в който на терена се събраха Мата, Лингард, Рашфорд и Погба, Юнайтед започна да организира бързи атаки с по едно докосване и къси, точни пасове за секунди. Междудругото, на „Местая“ свири българска съдийска бригада. Това щеше да е супер, ако бяха видяли как футболист на Валенсия изби С РЪКА в собственото си наказателно поле изстрел на Жуан Мата (26-та минута). Но да не бъдем дребнави.

Като казах Хуан Мата … срещу Ливърпул той влезе няколко минути преди края и атаките, които организираше заедно с Маршиал, бяха

като по учебник.

Интересното е, той не получи никакви тактически указания от Жозе. Всъщност, нито една смяна на Юнайтед не получи. А на Ливърпул всички имаха мини тактическа лекция от щаба, докато се загащват до тъчлинията.

На „Анфийлд“ на полувремето влезе Фелайни. Като видях опитите му за извеждащи пасове и се сетих какво правеха колегите му няколко дни по-рано, ми стана някак носталгично. Не че е лош футболист, но ако съдим по извеждащите му пасове, човек

би се зачудил за кой отбор играе.

Добре, че не се опитваше много често. Вярно, че съм руса, но за 90 минути така и не проумях защо Фелайни, който бъркаше дори къси пасове, бе на терена 45 минути, а Мата, който слага топката, центрира и я „залепва“ на крака на Рашфорд, игра 5…

Явно не ги разбирам нещата. Но едно нещо разбирам със сигурност. Мауриньо се провали в Юнайтед не като тактик, трансферен гуру или любимец на феновете. Той не успя да се справи с личностите в отбора. В опита си да покаже кой коли и кой беси, той

плати прекалено висока цена,

като остави на скамейката играчи, които могат да решат всеки мач и от които отборът има нужда. Провали се в това да вдъхновява, дисциплинира и подрежда адекватно страхотните играчи в отбор, който печели точки, мачове и купи.

Радвам се, че Мауриньо не е начело на Юнайтед. Не защото ме дразни, а защото няма нужда да съсипва играчи заради его, опити за налаген или други глупости. И защото го смениха с Оле Гунар Солскяер. Убиецът е бебешко лице е попивал уроци от Сър Алекс в продължение на 13 години – 11 години като футболист и 2 като треньор на резервите. Той вече е с побелели коси и отдавна е окачил бутонките, но носи емблемата с още по-голяма гордост и ако успее да предаде на настоящия отбор поне част от духа, който властваше по времето на Съра, ни очакват много изненади. И все приятни ;).

Уроци по неотказване от Лондон

Преди броени часове се завърнах от Лондон. Бях там за седмица – да се видя с приятели и да науча нещо ново. Ако при предишните ми посещения в Обединеното кралство всичко вървеше по мед и масло, този път имах много препятствия.

Още на слизане от таксито в ранни зори, дръжката на куфара ми се счупи. По пътя към офиса на сестра ми, носейки куфара, телефонът ми умря. Тогава осъзнах, че след поне 7-8 посещения по различни кътчета на Англия, за първи път съм отишла там без адаптор. Добре че бях с лаптоп, на който имаше останала малко батерия – колкото да й пиша къде в района съм седнала да пия кафе, за да може да ме намери.

На следващият ден тръгнах да видя приятели, които живеят доста далеч от мястото, където бях отседнала. Търся адреса им, но се оказва, че има две улици с това име, а навигацията ме е отвела към грешната… което разбрах, чакайки третото влакче на 1 час път от квартирата на сестра ми и … И на близо 3 часа път с има-няма 4-5 превозни средства от правилната улица, където живеят моите приятели. На следващата сутрин имах първи и последен шанс за втори опит, който за щастие беше успешен 😀

В следващите 4 дни последваха още и още подобни „забавления“ с отменени и пренасочени влакове,  заведения без контакти да си заредиш телефона, за да разбереш как да стигнеш някъде, дъжд без чадър и какво ли още не. Но накрая упоритостта ми се възнаграждаваше и всичко свършваше добре.

Имам чувството, че този път престоят ми в Лондон беше под надслов „Не се отказвай“. Все едно някой искаше да провери дали лесно развявам бялото знаменце когато стане трудно. Дори самият факт, че за първи път не ми минава през акъла да отда да живея и работя там, също е признак, че не се отказвам. Не защото съм се отказала да го направя там, а защото не съм се отказала да го правя тук.

101-дневното предизвикателство – финалът

101-дневното предизвикателство залезе. Край. Finito. The End.

С други думи, дойде време да повдигнем завесата.

Какво беше това 101-дневно предизвикателство?

Един ден с Данчо си говорихме за това кой как тренира и се оказа, че планираме да сме в топ форма горе-долу по едно и също време на годината. Фиксирахме си краен срок, преброихме дните до тогава и така се появи 101-дневното предизвикателство. Единствената разлика между двамата беше, че аз освен да съм в най-добрата си форма, трябваше да се науча и да се набирам.

Изпълних ли го?

Зависи от гледната точка 😀

Научих ли се да се набирам? Не. Изкарах ли плочки на корема? Не.

На пръв поглед – fail.

Но за мен плочките и набиранията нямат никакво значение и не са показател за това дали съм в най-добрата си форма. Не и когато други неочаквани победи са налице 😉

Двете големи петна псориазис по краката, с които месеци наред се борих без успех, вече са две малки точки. За първи път от повече от 10 години ми харесва това, което виждам в огледалото, независимо дали е с много, с малко или с никакви дрехи. Това лято хванах и тен – още един прецедент в историята.

Да, подобрих си максималните постижения на много от упражненията в залата, но това е неизбежно, когато си постоянен и полагаш усилия редовно. За мен истинското предизвикателство беше да успея някак да бъда в най-добрата си форма въпреки всички обстоятелства, които по един или друг начин се опитваха да усложнят задачата ми до неузнаваемост. Въпреки разтегнатите връзки в глезена, пътуванията, безсънието заради алергични пристъпи и какво ли още не.

И макар още да не мога да се набирам без поне малко чужда помощ, съм много по-близо до целта, отколкото някога съм била. И да, аз съм в най-добрата си форма. А след месец ще бъда в още по-добра и без да имам предизвикателство от Данчо 🙂

Ако ви е станало интересно как започна всичко и в какво други се забърквах докато минат тези 101 дни, прочетете и другите статии за 101-дневното предизвикателство.

• 101-дневното предизвикателство – Седмица 1
• 101-дневното предизвикателство – Седмица 2
• 101-дневното предизвикателство – Седмица 3
• 101-дневното предизвикателство – Седмици 4 и 5
• 101-дневното предизвикателство – Седмици 6 – 12

 

 

 

101-дневно предизвикателство – седмици 6-12

Липсвах ли ви, а? Ама честно!

И да не съм, ей ме на 😀 Време е лудата глава, която се включи в две предизвикателства за отрицателно време, да вдигне малко завесата и да разкаже защо и за какво се е борила, докато вие сте се излягали по плажовете (или офисите) 😀

Предизвикателство 1 – Летния салса фестивал

Всяко лято има танцов фестивал с партита пред деня на плажа, плюс шоу представления и парти вечерта. Имам удоволствието да тренирам един от участниците в шоу програмата на тазгодишното събитие, който е и дългогодишен инструктор по салса. Бяхме се предизвикали на мен да ми личи какво работя, а на него – с кого тренира.

Ами успяхме 😉

Нямаме позьорска снимка, но не ни и трябва. 😛 Важното е, че на него прогресът му личи отдалеч – дори ако гледаш шоуто от последния ред в публиката. Мен пък част от гостите на хотела ме разпитваха дали не се занимавам със спорт, защото ме видели как правя негативни набирания и упражнения за корем на лостовете в задния двор на хотела преди партито. Освен това миналото лято не се харесвах достатъчно, за да танцувам салса само по бански на плажа. Тази година се погрижих за това не просто да го правя, но и да го правя С КЕФ 😀

Предизвикателство 2 – 101-дневната щуротия на Данчо

Това не е приключило. Имаме две седмици време за геройски финален спринт, в който, ако тичам достатъчно бързо, може да се превърне направо в подвиг предвид случките от послендите седмици. 

Седмица 6 започнах да разцепвам и бях набрала скорост. Вече виждах, как ще изям предизвикателството с парцалите 😀

Седмица 7 бях извън играта заради разтегнати връзки и глезен като поничка.

Седмици 8 и 9: Поничката спадна до подобие на бухтичка и заминах за Лондон по образователни причини. Там две седмици седях и четох – в градския транспорт, в класната стая или в хола на дивана. Е, откраднах си една събота да навъртя километраж за цяла седмица из лондонските улици, площади и книжарници, но като цяло тренировките ми бяха почти ЗЕРО.

Седмици 10 и 11: Върнах се, започна дивото търчане по работни задачки. Започнах да размятам дъмбели и щанги, но много често тялото ми и нервната ми  система ме псуваха на глас и не успях да си реализирам амбициозния тренировъчен план. Затова го прекроих. Разредих силовите тренировки с басейни, танци и разходки и се опитах да се наспивам. Просветна ми и пак набрах скорост 🙂

Седмица 12 беше летния салса фестивал във Варна. Там доста се раздадох – два дни след фестивала все още ми пулсираха краката, а те са здравички и носят.

Седмица 13 тече в момента, но за нея ще четете след края на предизвикателството 😀

Най-забавното е, че в цялата бъркотия без да искам открих, че мога да правя шпагат по-дълбоко отколкото си мислех. Имам и свидетели даже 😀 Открих и че мога да размятам с олимпийско движение тежести, с които преди месеци не смеех и да се опитам. И да клякам 2 серии по 3 повторения с тежест, с която преди едва правех едно клекче. И май покрай цялата тази лудория тук-там някой сантиметър е намалял. Дали е моментно или перманентно, предстои да видим … като му дойде времето 😀

Дотогава … иска ми се да ви кажа как съм тренирала, яла и спала, но отговорът и на трите е „както дойде“. И то съвсем искрено 😀

Добре де, а какво е това 101-дневно предизвикателство?

Измишльотина на Йордан Христов и мен, подстрекавана от наши колеги в Live to Lift и приятели :D Предизвикателството има точна и ясна формулировка, но ще я споделя … като му дойде времето 😀

Потрайте още десетина дни и stay tuned както се казва 🙂 И се включете в страхотната инициатива 30за30 – от вас се иска единствено да се движите повече всеки деен в продължение на 30 дни и да изтеглите наръчника на страницата, за да ви отчете брояча като участник в инициативата. Движението си избирате вие – можете да тичате след съседските или собствени деца в парка, да бягате от медузите в морето или от гларусите по плажа, да танцувате, да се набирате на лостове…

Ако нямате търпение да видите какви сме ги свършили с Данчо, можете да прочетете предишните седмици, за да замажете любопитството:

• 101-дневно предизвикателство – седмица 1
• 101-дневно предизвикателство – седмица 2
• 101-дневно предизвикателство – седмица 3
• 101-дневно предизвикателство – седмици 4 и 5

101-дневно предизвикателство: Седмици 4 и 5

Ако силните владеят хаоса, аз съм мноу, ама мноу яка! 😀

Изминалите две седмици мога да опиша само с една дума – ХАОС.

Графикът ми се разместваше непрекъснато, планираните тренировки и хранения бяха имагинерно понятие, а малкото сън бе разбиван на няколко пъти от алергийки… Красота!

Но нали съм упорита… Все нещичко правех. Я няколко тежки клекчета, я малко набирания с лицеви, я малко напади с хип тръст… Ейййй, това последното много боли, да знаете 😀
Преди десетина дни обаче тялото ми даде shut down. Загрявам, разтягам, започвам да тренирам иии… нещо отказва още преди средата на първата серия. Окей, да пробваме друг тип упражнение за други мускули иии… пак греда. Наложи се да мина по тъча само с мачкане, разтяжки и малко разходка – за сефте от началото на 30za30.

Последваха 5 дни машинстване доколкото лудия ми график позволява. И преди няколко дни – в събота, пак греда.

Добре де, може би в тази изцеждаща силите жега 5-6 часа сън на денонощие и сравнително прилична храна (но само сравнително 😀 ) ми дават достатъчно гориво за 6-дневна работна седмица, но само за 5 поредни дни тренировки. А с алергиите, които чат-пат ме настигат посреднощ, задачата става доста сложна, а едночасовата тренировка – почти невъзможна.

Затова реших да проявя хитрост 😉 Разделих си тренировката на 2 части. Така вместо 3 тренировки седмично от по 60-90 минути, за които нямам достатъчно пауър, правя по полови

н тренировка на ден. Днес 3-4-5 серийки за долна част, утре 3-4-5 серийки за горна, и междувременно с някой трениращ съмишленик правя планкове 😀 Е, старая се да компенсирам кратката продължителност с тегаво съдържание, но скалъпвам положението доста прилично 🙂

Сега… да се изповядам за манджата… Срам ме е 😀 На моменти беше тотал щета. Но реших, че не особено читава храна е по-добре от никаква. Та си прощавам и гледаме напред 🙂

101-дневно предизвикателство: Седмица 3

Тази седмица беше седмица на експериментите и откъм храна, и откъм тренировки.

Във вторник си направих junk полуден, защото ми беше любопитно какво ще стане ако прекаля напълно нарочно със захарните неща за половин ден и ям нормално едва за обяд.

И така…. закусих кроасан с шоколад и кафе в 6:30 и вървях в продължение на час пеша до залата, защото успях да стана навреме. До 11 вече бях изпила 3 кафета, 2 литра вода и освен кроасана, бях омела и едно мляко с ориз и една овесена бисквитка. После се прибрах пеша (още час) и започнах да ям нормално едва в 2 следoбед.

Хванах сантиметъра и застанах пред огледалото да видя има ли ефект от всичките въглехидрати и захарта, която бях погълнала. В сантиметри не бях качила. Добре. 1:0 за кроасаните с шоколад. В профил нещата също изглеждаха добре – 2:0. Но в лице не ми хареса. Кожата около корема ми изглеждаше като крака с целулит – нещо, което сутринта го нямаше и много рядко го виждам. Ясно ми е, че този ефект ще е ден до пладне. Ако съм с блуза, никой няма дори да забележи. И с бански да съм, пак може да мина между капките. Но не ми хареса. Просто не ми хареса. 2:3 за мен 😀 Затова в останалите дни продължих да си позволявам по малко глезотийки редовно вместо половин ден на кроасани и бисквитки.

Откъм тренировки също експериментирах. Само горна част и повечко ходене в единия ден, долна част + кръгова тренировка в другия, лицеви пред парламента за време, да не кажа направо до отказ в третия…

Най-голямото тренировъчно предизвикателство беше в петък. След 4 серии скокове на пейка и тяга веднага след това; последва също толкова амбициозната серия ходещи напади с гъзен мост с щанга. По време на тренировката всичко беше 6, но на следващия ден, макар и почти без мускулна треска, усетих, че имам нужда от повечко почивка. Затова само се размачках лекичко и помагах на колегата Цветан Недев от Live to Lift с демонстрацията на упражнения на семинара за трениране на корем. Малко сме размазни на снимката, но пък сме мноу яки 😀

И така 🙂 В неделя тренировката беше официална – и като облекло на тренировъчните ми партньори и мен, и като обнародване във Фейсбук 😀 Направихме леко раздвижване с пудовки заедно с екипа на Live to Lift, за да загреем за хорцата на сватбата на наша колежка. Ако ви се стори невъзможно, изгледайте това видео и си помислете пак 😀

Седмица 3 в цифри:

Тренировки: 2 силови (по 45 мин); 1 смесена (силова + кръгова за около 90 мин); 1 кръгова (20ина минути), 1 интервална (3 минути лицеви пред Парламента на интервали), 1 за корем, 1 танцова (хорца на сватба);

Навъртян километраж в ходене: Слаба работа – направо ме е срам да си кажа 😀 Средно по близо 7,5 км (>10 000 крачки) извървяни в дните със и по близо 10 км (>13 000 крачки) в дните без силови тренировки;

Храна: Експертиментална 😀

Сън: 5-6 часа

Вода: около и над 3 литра на ден;

Ако ви е любопитно, вижте как минаха Седмица 1 и Седмица 2.