За големите очаквания, проблемите и реалността в младежкия национален отбор
Когато под проливния дъжд на стадион „Българска армия“ Марк Ноубъл вкара втория гол за Англия в рамките на 7 минути, почти всички журналисти започнаха да точат химикалки и езици, за да „разпукат“ селекцията на Александър Станков на другия ден. Някой дори не се сдържаха и побързаха да го направят още същата вечер, коментирайки саркастично, че резултатът казва всичко, въпреки че тези някои не бяха на стадиона, за да се уверят с очите си. Същите тези хора утре, когато играят ЦСКА или Левски, и направят равен с отбор от втората половина на таблицата, ще извадят цяла плеяда от „неоспорими“ доказателства как цифрите на таблото след последния съдийски сигнал не отразявали събитията на терена… Но да се върнем на „разпукването“ и младежкия национален отбор.
Нека първо направя същественото уточение, че в младежкия национален отбор има възрастова граница и онези, които бяха на крачка от европейското – Чавдар Янков, Цветан Генков, Живко Миланов и останалите „батковци“, вече нямат право да се състезават за тази формация. Всъщност, огромните очаквания, с които бяха натоварени „старите“ младежи, се пренасят с пълна сила върху момчетата, които бяха повикани от Сашо Станков както за мача с Португалия, така и за тези с Англия и Черна гора. Голяма част от онези 20-ина „стари младежи“ обаче от дълго време бяха заедно и при предишния наставник Петър Миладинов и логично бяха по-сработени и доста по-опитни. Докато „новите лъвчета“ са събирани от „А“, „Б“ група и от познати и непознати за родния фен чужди отбори.
Оставяме обаче настрана очаквания и възрастови граници. И стигаме до двете загуби. Ако тази от Черна гора е била като кошмар, то тази от англичаните бе нещо съвсем в реда на нещата. Има някои банални приказки във футбола, от които ни се изприщват ушите като ги чуем, но почти всички те са в голяма степен верни. Играли сме слабо срещу Англия. Ами то се играе колкото ти позволи съперника. Възпитаниците на Стюърт Пиърс могат да разпукат „А“ националния ни отбор, където играят доказани футболисти с пъти повече опит и самочувствие от младежите. Помислете си само – как четиримата ни защитници Бандаловски, Иванов, Ковачев и Фиданин ще спрат Агбуланхор? Та той прави за смях и Джон Тери, и Рио Фърдинанд, като първият наскоро си издейства заплата от 195 000 евро на седмица! А и защитник на 19 е едно, а халф или нападател на 19 е друго. Когато на единия му привършват силите, на другия тогава му започва възхода. Тео Уолкът например на 17 години бе купен за десетки милиона паунда от Арсенал и бе повикан от Свен Горан Ериксон на световното.
А в България какво става като си на 17? Аха да идеш някъде на проби, и или те освобождават след два дни оглед, или докато подпишеш ти трошат краката на тренировките. И дори като си в по-добра форма от чужденците или батковците, оставаш на пейката защото нямаш опит или защото треньорът го е страх да ти гласува доверие. А как да се научиш да поемаш отговорности когато не те натоварват с такива? Как да се учиш от грешките си, когато не ти дават шанса да сгрешиш? Но нека оставим тези неща настрани и се върнем на мача с Англия.
Няма какво да си кривим душата, че сме нямали положения. Въпреки че насреща му играеше здрав младеж с внушителни габарити като Недум Онуоха, Домовчийски имаше шанс на няколко пъти да вкара. Дори за хората, които са черногледи, това би трябвало да означава, че можем да направим нещо. „Ама тия като са изпуснали мача с Черна гора, къде са тръгнали срещу Англия“. Ама тия “тия” не са същите, като ония “тия”. Срещу англичаните играеха едва четирима от футболистите, които паднаха от Черна гора. Но и тогава не беше толкова зле, колкото всички се опитват да го изкарат. И с двете различни единадесеторки, и в двата мача, имахме шансове, но не стана. Това означава ли, че и всички тези момчета не стават? Ако вътрешно в себе си отговаряте на този въпрос с „да“, ще ме извинявате, но или не разбирате от футбол, или сте от онези фенове, които не заслужават извинения след загуба, защото предразсъдъците им замъгляват съзнанието до безобразие.
Десетки колеги и специалисти, както и стотици футболни привърженици пропускат нещо, което е много важно за всеки играч – старанието и раздаването на терена. Не таланта, физическите данни или мениджърите, а раздаването – ето това е най-важното. Те го направиха и затова заслужават поздравления. Не само тези, които са на терена, но и тези извън него за това, че имат много хъс и спортна злоба въпреки всичко. И независимо от цялото „разпукване“, което на моменти прилича повече на изливане на кофи с помия отколкото на градивна критика, аз вярвам, че тези младежи и като отбор, и като отделни футболисти, могат да постигнат наистина много. Напук на онези, които ги плюят или просто им обръщат гръб, защото така е по-лесно.
Аз съм дотук. Оттам нататък сте вие, младежки национали. Защото една силна минута на терена струва и говори много повече от една страница във вестника, независимо както пише на нея.
Блогът на Стелето 